Мелитинът действува потискащо (имуносупресивно) върху имунния отговор най-вероятно чрез стимулиране отделянето на надбъбречни хормони.
В патогенезата на различни хронични възпалителни заболявания, включително ревматизма, днес се приема, че участвуват алергични и автоалергични (срещу болестно променени съставки на собствения организъм) процеси. На това се основава и изискването съвременните антивъзпалителни и антиревматични средства да проявяват и потискащи имунните реакции свойства. Имуносупресивното действие на мелитина съответствува на това изискване.
През 1967 г. двама американски учени (Shipman и Cole) съобщиха, че след инжектиране на високи дози пчелна отрова около 60% от мишките, облъчени часове по-късно със смъртоносна доза рентгенови лъчи, остават живи, докато контролни, неинжектирани с отрова мишки, умират.
Лъчезащитното действие на отровата беше потвърдено от съветски и японски автори. Установи се, че то е свойство на мелитина. Не са известни биохимичният и фармакологичният му механизъм.
Когато кръвна плазма се смеси с мелитинов разтвор, сместа помътнява бързо поради комплексообразуване и денатуриране на белтъците на плазмата. Подобно помътняване се получава и при варене или загряване при температура 56 ° С на плазмените белтъци. При изследване влиянието на мелитина върху топлинната денатурация на белтъците установихме, че се засилва, когато мелитинът е в концентрация над 30pg/mi,n намалява при концентрация под 5 p.g/ml. Този неочакван защитен ефект на мелитина се проявява най-силно по отношение на албумина и гамаглобулина при концентрация на пептида 0,3 pg/'ml.
Увеличаването на стабилността на кръвните белтъци според някои автори противодействува на възпалителната реакция. За да изясним действието на тези твърде малки дози мелитин върху възпалителните процеси, изследвахме ефекта им върху стабилността на мембраните на субклетъчните частици, наречени лизозомн. Те съдържат предизвикващи възпаление вещества, които се освобождават при разрушаване на мембраните им. Обратно — увеличаването на стабилността на лизозомните мембрани води към отслабване на възпалителната реакция. Мелитинът в дози между 2 и 0,05ng/ml прояви стабилизиращ ефект върху лизозомните мембрани на левкоцитите и на чернодробните клетки. По-високите от 10 pg/mJ дози проявиха типичния за мелитина ефект — намаляват стабилността на лизозомите до пълното им разрушаване.
Опитите, които извършихме върху животни, потвърдиха, че твърде малките дози мелитин заздравяват лизозомните мембрани и намаляват освобождаването на възпалителните фактори. Лизозомите, получени от плъхове 20 h след инжектирането им еднократно с 20 p.g/'m мелитин, са по-стабилни и освобождават значително по-малко предизвикващи възпаление вещества от лнзовомите, добити от нетретирани с мелитин животни.
Лизозомите, които са престояли в разтвор с твърде ниски концентрации мелитин, причиняват по-слабо възпаление от лизозомите, престояли във физиологичен разтвор без мелитин.
При лекуване на вече развито възпаление, предизвикано от умрели туберкулозни бактерии, също се проявява по-добрият лечебен ефект на по-ниската доза (20 ftg/kg) мелитин, отколкото на по-високата (lOOfig/kg). Резултатите от опитите върху животни с твърде малки дози мелитин очертават пептида като антивъзпалително вещество. Тази оценка е противоположна на широко известната му характеристика на деструктивен и възпалителен агент, какъвто се проявява в по-големите, използувани досега, дози.
Мелитинът е единственият пептид с уточнена химична структура. Установено е, че проявява стабилизиращо действие върху лизозомната мембрана. Заслужава да се отбележи, че дозите, с които се постига това действие, са в моларно отношение от 100 до 10 000 пъти по-малки от дозите на другите мембранни стабилизатори. Между тези стабилизатори се намират и много от утвърдените в терапията хормонни (глюкокортикостероид- ни) и аспириноподобни (нестероидни) антивъзпалителни лекарствени средства.
Малките дози на пептида увеличават количеството на цикличния аденозинмонофосфат в черния дроб — силно активно вещество с хормонно действие, което стимулира жлезите с вътрешна секреция и потиска възпалителната реакция. Антивъзпалително е и свойството на мелитина да намалява придвижването на някои бели кръвни клетки към възпалителното огнище.
При нашите опити с моделни възпалителни отоци на лапата на плъх малки дози мелитин проявиха умерен антивъзпалителен ефект. Подобен ефект на пептида установихме и върху т. нар. адювантен полиартрит (предизвикан от инжектирането на маслена суспензия на туберкулозни бактерии). Някои автори изтъкват като важно за фармакологията свойството на мелитина, открито от Habermann, да блокира предаването на нервните импулси през ганглион цервикале. Трябва да се отбележи обаче, че то се постига с твърде високи, близки до токсичните, концентрации на пептида.
Високи дози мелитин, инжектирани перитонеално, влияят върху дейността на централната нервна система, като потискат спонтанната двигателна активност, „изследователската активност“ и „емоционалността“ на животните. Токсични дози мелитин (4—Cmg/kg), приложени венозно, предизвикват силно повишаване на кръвното налягане и смущения в дейността на сърдечния мускул, които завършват с предсмъртно камерно мъждеене.
Първите опити да се открият противотела срещу мелитина при инжектирането му на животни завършиха с неуспех. При разширените проучвания върху опитни животни и алергични към пчелната отрова хора, извършени напоследък с по-съвършена имунологична техника, се установи, че мелитинът е слаб антиген, т. е. предизвиква образуването на противотела с ниска активност н участвува, макар и по-слабо от ензимите на отровата, при създаването на свръхчувствителност към нея.
През 1981 г. трима канадски изследователи съобщиха, че мелитинът стимулира имунния отговор към други антигени. Понататъшните проучвания върху т. нар. адювантно свойство на мелитина ще осветлят сложния проблем за алергията към пчелната отрова и вероятно ще подобрят и ще улеснят борбата срещу нея.
Използуването на мелитина като лекарствено средство трябва да се съобразява с особения характер на зависимостта между дозата и ефекта на някои негови антивъзпалителни свойства. Необходимо е да се има предвид и адювантното му действие. Твърде ниските дози мелитин (10 — 30fig/kg) безспорно имат перспективи за лечебно приложение. Тези перспективи биха се увеличили, ако се докаже, че антигенните и адювантните свойства на мелитина в малки дози не причиняват съществени странични реакции. Всъщност досегашният успешен опит от лечебното използуване на пчелната отрова се дължи до голяма степен на свойствата на мелитина. Мелитинът съставлява повече от 90% °т терапевтично активния пептиден комплекс на отровата, а в препаратите, произведени с т. нар. пикратна отрова (мелитинът се утаява лесно като пнкрат), участието му е още по-голямо.