Тази публикация е част от Списание "Пчеларство" от септември, 1974 г.



МАРШАЛЪТ

Една ранна утрин през лятото на 1942 г. пред колибата на пчеларя Стефан Иванов Ганчев от с. Прелом, Ловешки окръг, седяха двама души. Първият беше четиридесетгодишен селянин с гъста черна коса, гълъбови очи и добродушно лице, а другият — гладко избръснат и спретнато облечен. Веднага се виждаше, че е учен човек. По-възрастният бутна по рамото госта си и весело заприказва:
—    Та казваш, Маршалът. Мен, в светата купел са ме къпали. А не знаех, че червен поп ще ми мени името. Така да бъде, съгласен съм, от днес нататък по прякор съм Маршалът.
—    Подхожда ти — отвърна по- младият и посочи с ръка поляната, по която бяха наредени като войници петдесетина кошера. От думите ти излиза, че във всеки има по петнадесет-двадесет хиляди пчели, значи около милион. Само маршал може да командува такава армия.

Засмяха се от душа, чисто и звънко. Слънцето, изплувало иззад отсрещните хълмове, жадно пиеше нощната роса от тревата. Събуждаше се и работливата армия на Маршала. На рояци пчелите се отправяха към липаците и ливадите и после се връщаха натежали от нектар.
—    Каква дисциплина и каква организация — рече по-младият. Колко интересно ще бъде да се разгадаят неписаните закони на това крилато общество.
Млъкна внезапно, прехвърли през рамо раницата и стисна десницата на своя домакин.
—    Довиждане, бай Стефане, другарите ме чакат, а и ден настана.
—    Довиждане, Христо, до следващата среща... И не забравяйте, пазете се, врагът дебне навсякъде.    .

Момъкът с раницата беше Христо Кърпачев, народният партизанин, любимият поет, а Стефан Иванов - неговият верен ятак. Помагаше той от душа на „момчетата“ с хляб, мляко, масло и разбира се с мед. В пчелина, който бе на три километра от селото, се правеха тайни срещи с партизани и нелегални другари. В местността „Бойловото“ бай Стефан отглеждаше крава, овце и кокошки. До самата колиба опираше гъсто бранище. При внезапна опасност нелегалният веднага можеше да се скрие в гората.

Стефан Иванов възприе комунистическите идеали още като деветнадесетгодишен младеж под силното влияние на дядо Цанко Брошурката, известен по тези места като активен разпространител на марксистко-ленинска литература. Стефан завърши едва четвърто отделение, защото бащата, беден селянин с десетина декара земя, нямаше възможност да го учи по-нататък. И без това на плещите му тежаха грижите за още трима сина и една дъщеря. До заминаването си в казармата Стефан работеше каквото му попадне: пасеше добитък, ореше нивите, жънеше. Сиромашията рано го научи да разпознава кой е враг и кой е свой. Книгите и дългите разговори с Брошурката определиха завинаги житейския му път. 
От армията го уволниха дисциплинарно. Подозираха, че крадял патрони за нелегалните. Сетне цялото му семейство станаха ятаци на партизаните. Денят на свободата завари бай Стефан в Ловешкия затвор, заедно с втория му син Тодор Стефанов. По-малкият син Иван през това време се намираше в „поправителна“ дружина в Свети Врач. Дъщерята Мария изключиха от стопанското училище в Ловеч. В бедната, полусрутена къщурка в края на селото остана само баба Рада, неговата другарка.

Стефан Иванов е добър пчелар. Той не завърши нито специализирано училище, нито се учи в някакви курсове. До пчеларството стигна по свой път. Още като пастир оглеждаше хралупите на старите дървета, с интерес изучаваше живота на пчелите. После започна да ги пренася в къщи и с голям труд си купи четири кошера. Бай Стефан и сега си спомня с дълбока благодарност първия си учител по пчеларство — Стоян Цанков.

След 9 септември 1944    г., преди още да е образувано ТКЗС, бай Стефан стана организатор на един от първите кооперативни пчелини в Ловешкия край. Влязоха в кооперацията кой с два, кой с три кошера, а бай Стефан се включи с всичките петдесет пчелни семейства и застана начело на пчелина. Като се основа кооперативното стопанство, назначиха го за щатен бригадир на пчелина и работи и досега, макар че преваля седемдесет и втората година.

Напрегнати са делниците на бай Стефан. Освен за кошерите на ТКЗС, той се грижи и за петнадесет свои. Два от тях са в двора, служат му като барометър: Оправи ли се времето, има ли хубава паша, пчелите масово излитат. Останалото свободно време отделя на личното си животновъдство стопанство . ..

Седим един срещу друг със стария пчелар. Вглеждам се в топлите гълъбови очи, в побелялата от годините коса и мисля: Когато човек скромно е изживял своята младост и с чиста съвест е навлязъл в зрелостта, той като те ли не старее“. Много интересни са неговите разсъждения за пчелите научени не от книгите и списанията, а от многогодишния опит. Слушам разказа му за пчелите всичко ми изглежда като стара, увлекателна приказка. С дълбока болка сподели бай Стефан за честите отравяния с растителнозащитните препарати.

Докато старият пчелар редеше дума след дума, баба Рада наплиташе един терлик и мълчаливо ни слушаше. Не пропусна дядо Стефан да ми се похвали и с внуците си, особено с Иван, който често му пишел от военното училище. Получил за него три похвали. Когато зачетох гласно последното писмо, той така широко и светло се усмихна, а баба Рада изтри насълзените си очи.

Вече и сам не можах да се сдържа, вълнението на старите се предаде като по електрическа жица и на мен... Вървях по-късно сам по мократа пътека сред житата и си мислех за неизброимите чудеса на труда. Може би повече няма да вляза в това гостоприемно и сърдечно семейство, но добрите хора винаги ще останат в паметта ми. Не само заради ордените, които кичат гърдите на бившия ятак. За нещо по-високо и по-дълбоко. Ненапразно казват, че пчеларството е най-благородната селскостопанска професия.
Иван Журотов