Широко известни са двете състояния на имунна реактивност към пчелната отрова — свръхчувствителността на алергичните към отровата и имунитетът на пчеларите. Със свръхчувствителността са свързани нередките неприятни и опасни последици от пчелното ужилване, което принуждава много хора да избягват или да посещават със страх местата, където може да има пчели.
Имунитетът често се изтъква от ентусиастите пчелари като доказателство за безвредността на отровата. Според статистическите данни в САЩ средно около 40 души на година умират от ужилване от инсекти, повечето от половината от които от ужилване от пчели. От друга страна, голяма част от пчеларите в продължение на години придобиват устойчивост към пчелните ужилвания — болката, отокът и зачервяването на мястото на ужилването се проявяват в значително по- малка степен след продължителен пчеларски стаж.
Пчеларският имунитет се дължи на получаването в организма на пчеларите на противотела срещу високомолекулните белтъци на отровата — ензимите и отчасти срещу мелитина. Едни от противотелата, наречени имуноглобулини G, се свързват с биологично активните белтъци на отровата, попаднали в организма при ужилване, и предпазват клетките и тъканите от тяхното увреждащо действие. Друга група противотела, наречени имуноглобулини Е, обаче не блокират токсичните белтъци, а при срещата си с тях предизвикват бурни алергични реакции. Имуноглобулините G(IgG) са защитници на организма срещу действието на чуждия белтък (антигена), а имуноглобулините E(IgE) предизвикват алергична реакция, като освобождават хистамин от клетките.
Още преди две десетилетия се установи, че кръвният серум на пчеларите потиска хемолитичната (разрушаващата червените кръвни клетки) активност на пчелната отрова. Чрез предварителна имунизация на животните с отрова обаче не се постигна неутрализиране на възпалителното и некротизиращо действие на пчелната отрова, което е проява на токсичността на мелитина. Опитите да се получат чрез имунизация на зайци неутрализиращи антитела срещу мелитина също не дадоха резултат. Съобщава се обаче за получаване на антисерум срещу пчелната отрова чрез имунизация на коне. Един милилитър от този серум предпазил гълъби от токсичното действие на 10 смъртоносни дози отрова.
Реакцията на свръхчувствителност, която се проявява с бързо освобождаване на хистамин след повторно инжектиране на същия чужд белтък (антиген), се нарича анафилаксия. Алергичните реакции към пчелната отрова се приемат за анафилактични. Способността на антигените да предизвикват анафилактична реакция се изследва обикновено върху морски свинчета.
Изследвахме анафилактогенността на пчелната отрова и на компонентите й в серии опити, като приложихме различни дози антигени. Разрешаващите, крайните дози, които „отключваха“ анафилактичната реакция на сензибилизираните (свръхчувствителните) животни, бяха от три до пет пъти по-високи от сензибилизиращите. Прилагаха се венозно. Резултатите от тези опити показаха, че в по-малки дози, използувани за сензибилизация без адювант, пълната пчелна отрова, фракция I, хиалуронидазата и фосфолипаза А проявяват добре изразени анафилактогенни свойства.
Пептидите мелитин, апамин и фракция Ор, съдържаща MCD-пептида, не предизвикват анафилаксия. Протеазният инхибитор и адолапинът причиняват твърде слаба реакция. В тези опити разрешаващата доза на пчелната отрова беше 100 пъти по-висока от максималната й терапевтична доза, а разрешаващите дози на компонентите й бяха между 30 и 100 пъти по-високи от фармакологично активните им дози.
В по- големи дози (разрешаващи дози между 150 и 300 пъти по-високи от фармакологично активните) апаминът и фракция Ор не са анафилактогенни, мелитинът проявява твърде слаба, а протеазният инхибитор и адолапинът — слаба анафилактогенност. От тези изследвания се вижда, че анафилактогенността на фосфолипазата е най-силно изразена, а на хиалуронидазата — по-слабо, отколкото на фосфолипазата, но по-силна в сравнение с фракция I.