Тази публикация е част от Списание "Пчеларство" от септември, 1974 г.



Един от хилядите

Слушала бях от панайотволовци за ятака от с. Мухово Димитър Гунчев. През оная пролет полицията и жандармерията вилнеели в селата по поречието на с. Тополница. А на Еледжик се събрала голяма група партизани. Щабът на Трета зона с командир Методи Шатаров (бай Панайот) и с комисар Стоян Попов (бай Васил) готвел нови акции. Изведнъж — провал в Мухово. Връзката е прекъсната. Кому да се доверят? Седемнадесет махали, а пътищата към тях са едни и същи — и за полицията, и за партизаните. В щаба се позамислили. 
Историята на бунтовното село им беше известна. През него е минал Бенковски, през септември 1923 г. от него излязоха Йордан Кискинов и Йордан Ципорков. Но нали в една от махалите стреляха по панайотволовци . . .

Димана — Йорданка Ципоркова, учителката от махала Недялска, се обадила: „Знам един възрастен човек от Гунчевската махала. Пчелар е. И на татко е помагал. Димитър Гунчев се казва." Решили да изпратят Димана при него. В тъмна нощ партизанската разузнавачка потропала на Димитровата вратня. Той веднага отворил: „Все за вас мисля и вие дойдохте. Влизайте, влизайте. После кака Велика, жена му, поднесла вечеря. Димана му предала поръката на щаба. „Ще помагам с каквото и колкото мога" — отвърнал домакинът. И място за явки определили — „Шаренково чукарче“. Когато в щаба получили от Димитър Гунчев списъка на „обществената сила" в с. Мухово, у кого има оръжие и с колко патрони — командирите се учудили. Откъде ги е взел Димитър? Ами ако е клопка на полицията? В проливен дъжд на явка тръгнали командирът на отряда Огнян (Димитър Горостанов) и Димана. Газели в придошлите планински дерета спъвали се в горските дънери и една мисъл ги измъчвала — чака ли ги пчеларят. На „Шаренково чукарче" ги посрещнал мокър до кости бай Димитър. И без да крие нищо, разказал им, че е получил списъка от поп Тодор Стоянов, а той го взел и преписал от стаята на кмета, който живеел у него.

Командирът се сепнал: „Поп да помага на партизаните! — какво е забъркал новият ятак?". И строга му заръчал да внимава. Пчеларят му се сторил наивен човек, безпартиен, който няма опит в конспиративната работа. Не знаело командуването, пък и живите досега панайотволовци не знаяли през каква закалка е минал ятакът от Гунчевската махала. За това ми разказа сам той. Намерих го не в с. Мухово, а в Пазарджик. Преселил се в града преди години, станал учредител на кооператива, в който работи и досега, макар че вече е пенсионер.

Разговорът започна непринудено, а когато се отвори дума за миналото, стана ясно защо така бързо и с готовност се е съгласил да стане ятак.
— Учителят Йордан Кискинов създаде в с. Мухозо младежка организация. В нея членувах от двадесет и първа година. След пет години списъците на партийната и комсомолската организация попаднаха в полицията. Започнаха масови арести, палежи. Подпалиха и нашата къща, но жена ми Велика я изгаси. След един ден се върнаха отново. Поручикът казва на баща ми: „Ще те палим пак, дядо Илия, хайдутски сой сте!" А най- малкият ми чичо Христоско се изправи пред офицера без да му мисли, отсече: Палете, палете господин поручик! Когато се бихме на фронта в Македония бяхме добри. Оттам, донесохме само кожите си като дърмон.“ Баща ми го удари на молба, а дядо, който някога е бил в четата на Бенковски, му подвикна строго: „Спри, Илия, що го молиш! Едно време мене турци ме палия два пъти — през априлското и през руско-турското мурабе. А пък сега нека палят! Българи палят!“ Поручикът се обърка. Не запалиха къщата, изгориха само плевнята и обора, та и пчелите, които бяха край него пострадаха.

Слушах този изпечен балканджия. Сладката му реч се лееше
като планинско ручейче. След разтурянето на Първа средногорска чета в с. Мухово вилнеел сговористът Димитър Помаков. Въпреки жертвите и изгорените яташки къщи борбата продължавала. Минал през полицейските участъци, за себе си Димитър Гунчев бил на ясно — към фашизма само дълбока ненавист не стига. Трябва да се работи с хората. И вглеждал се, и вслушвал се той в техните думи. Дълбоко в сърцето си скътал своите младежки идеали. Затова „безпартийният" така радушно посрещнал доверието на щаба на зоната.

Има хора, които живеят незабелязано от другите. Не шумят, а работят тихо и скромно за благото на обществото. Такъв е и муховският пчелар. След четворната акция през лятото на 1944 г. командирът на отряда „Панайот Волов“ Огнян бил ранен на осем места. Едва се домъкнал до Гунчовската махала. Бай Димитър го укривал до Девети септември. Но когато в Деня на свободата му заявили „Сядай на кметския стол", пчеларят отказал:    „Неук човек съм,
друг по ще умее да ръководи!" Отказал и когато кооператорите дигнали ръка за него да стане председател на ТКЗС: „Има по-умни и пo-кадърни от мене, аз мога и на пчелина да работя, и в свинарника, и във всяка друга бригада. И до днес той работи все така скромно, все така всеотдайно. Не секвало доверието на кооператорите и комунистите към него. До преди две- три години го преизбирали непрекъснато в партийното бюро. Сега е пенсионер, но пак ходи при пчелите, пак обикаля градините и лозята на пазарджишкото кооперативно стопанство. Такъв си е Димитър Гунчев — внукът на Тодор Гунчев — априлският въстаник, ученикът на Кискинов и на И. Ципорков, верен редник на партията!

Таня Лютова