Под влияние на прополиса, инжектиран едновременно с антигенния материал, се узеличила 6—8 пъти продукцията на антисалмонелнн аглутинини, 2—3 пъти на антитоксичните противотела в антитетаничния серум и 5—8 пъти на антивирусните противотела срещу болестта на Ауески — смъртоносна болест по свинете.
Според Кивалкина (1976) прополисът не само не отстъпва като адювант (стимулатор на имуногенезата) на „пълния адювант на Фроинд“, но по някои качества го превъзхожда. Това свойство очертава перспективи за използуването му при производството на имунни препарати за профилактика и лекуване на хора и животни.
Достъпността на прополиса и засилената напоследък тенденция към нерегламентираното му използуване като лекарствено средство поставят остро проблема за неговите нежелателни странични действия. Общоприето е, че тон не е токсичен. Действително токсичните му дози при остър опит едва се достигат или не могат да се установят. Според Прокопович (1957) 50% смъртна доза на алкохолен екстракт от прополис при венозно приложение на мишки е 0,75 g/kg. Каримова и сътр. (1964) не са успели да достигнат токсичната доза на воден извлек при венозно и перитонеално приложение на бели мишки и морски свинчета.
Максимално поносимата доза на спиртния извлек при венозно приложение бил извлекът от 1 g прополис на 1 kg маса, а при перитонеално — 5—6 g/kg. Токсичната доза при еднократно въвеждане през устата не била достигната — животните оставали живи и след 50 ml/kg 1:2 воден екстракт и 20% спиртен екстракт. Субхроничното (в продължение на 30 дни) венозно въвеждане на 0,5 ml/kg алкохолен екстракт в зайци не причинило изменения в общото състояние на животните и не нарушило увеличаването на масата им.
При хистологичното изследване на паренхимните органи и при анализа на кръвта не се установили патологични отклонения. В резултат на 28-дневно хранене на млади плъхчета с 2 и 10 g/kg прополис (10% от храната им) било отчетено благоприятно, дори стимулиращо влияние върху организма Palos) и Popesku, 19.8). Определяно е увеличаването на масата на органите и на тялото, и съотношението между тях, съдържанието на белтъци, липиди и холестерол в сухото вещество на черния дроб. Хистологично е установено, че бъбреците не са засегнати.
Изследвания за хроничното въздействие (в продължение на 4—5 месеца) на прополиса върху организма все още няма са необходими и във връзка с разпространеното самолекуване с продължително приемане на прополис през устата, при което в организма постъпват и непроучените неразтворими във вода и алкохол негови съставки.
Напоследък зачестяват съобщенията за алергични реакции, причинени от прополис. Изследвания и опити в тази насока не са извършени, обаче има обобщаващи данни от клинични наблюдения и от анкети между пчелари. Според Bunney (1968) от средно 2000 пчелари един е свръхчувствителен към прополиса и заболяването обикновено се изразява като алергичен дерматит. Предполага се, че алергените на прополиса произхождат гласно от смолистите вещества на тополата (Rothenborg, 1967).
Большакова (1976) лекувала с прополис повече от 1500 болни от кожни заболявания. Някои болни (0,3%) имали първична непоносимост към прополиса, която се проявявала в позиви за повръщане и в прилошаване при усещане на миризмата му. У сензибилизираниге от лечението болни се срещали кожни реакции, локализирани предимно на мястото на контакта. Най- често те били наблюдавани у боледуващите от дълбоки трихофитни (12% от 150 лекувани).
Половината от тях след лекуването били нечувствителни към прополиса, което говори за възможността той да е усилвал съществуваща алергична реакция към дерматомикозите. Сравнително чести (2—3% от стотици лекувани) били случаите на алергични реакции всред болните от кожна туберкулоза, трофични язви и пиодермит, докато само у единици (0,8%) от болните от псориазис, алопеция и хиперкератози се развила свръхчувствителност.
Алергични реакции към прополиса са наблюдавани и у болни, лекувани с препарата инхалационно или през устата. Те преминавали бързо след прекъсване на лечението.