Видове пчелен мед. Биологичен произход на меда – част 1

med_10Пчелният мед е продукт, който се получава чрез преработване на нектара и на маната от медоносните пчели. В зависимост от произхода си медът се разделя на два основни вида —    нектарен и манов. Нектарният мед може да бъде монофлорен, получен от нектара на един вид растения, или пблифлорен, получен от различни видове нектар. Мановият мед се получава при преработване на маната, която се отделя от листните и  щитоносните въшки, живеещи по дървесната и храстовидната растителност. Теоретично са възможни толкова вида монофлорен мед, колкото са видовете медоносни растения. На практика обаче такъв мед се получава само от няколко растения, разпространенн в по-големи масиви.

У нас най-често се получават следните видове монофлорен мед: акациев, лавандулов, липовслънчогледов, детелинов, кестенов, тютюнев, памуков, кориандров, комунигов, от рапица и др. Строго погледнато, чисто монофлорен мед не може да се получи (освен при специални опитни условия), тъй като едновременно с основното растение цъфтят и редица други медоносни растения. За монофлорен се приема медът, получен главно от определено растение и с характерен състав и свойтва, при изследването на които в съчетание с поленов анализ се установява видът му.

В зависимост от начина на получаване и на обработване пчелният мед се подразделя на центрофугиран и на мед в пити. Първият вид мед се получава чрез центрофугиране на разпечатаните пити, които не съдържат  пило, а вторият се предлага заедно с питата (без центрофугиране).

Главни източници на пчелния мед са нектарът и маната. Те от своя страна произхождат от флоемния (растителния) сок на висшите растения, който циркулира в проводящата им тъкан и пренася хранителни вещества до всички растителни части.

Флоемният сок съдържа средно 15—25% сухо вещество. Основен компонент са въглехидратите, които до 90% от сухото вещество. Спектърът на захарите зависи  от вида на растенията. При някои растения (сем. Fabaceae — Бобови, и сем. Coniferae — Иглолистни) сокът се състои само от захароза, при други съдържа освен захароза и олизахариди (рафиноза, вербаскоза и стахиоза), а при трети — и захарни алкохоли (манит и сорбит).

Много рядко флоемният сок съдържа монозахариди (глюкоза и фруктоза). Количеството на захарите се изменя не само сезонно, но и денонощно. Освен въглехидрати флоемният сок съдържа незначителни количества азотни съединения (протеини, аминокиселини и амиди), ор­ганични киселини (лимонена, винена, оксалова, ябълчена, глюконова и др.), нуклеинови киселини, витамини (тиамин, фолиева, пантотенова и никотинова киселина, пиридоксин, рибофлавин, биотин и витамин С) и минерални вещества (калий, на­трий, магнезий, фосфор идр.).

Нектарът е сладка течност, която се отделя от специали­зирани жлези на растенията, наречени нектарници. В зависи­мост от разположнието нектарниците са цветни и извънцветни. Цветните са разположени предимно в основата на цвета, но също така и по другите цветни части, а извънцветните — по ли­стата (памука), по прилистниците (фия), по дръжките на лист­ната петура (черешата). Двата вида нектарници не се разли­чават съществено в структурно и функционално отношение. Имат плоска, изпъкнала или вдлъбната форма и представля­ват подутини, трапчинки, жлебчета и т. н.

Има различни схващания относно механизма и значението на нектароотделянето от растенията. Главната роля на нектарниците е да регулират притока на хра­нителните сокове към младите растителни части (листа, цвят). При развитието си тези растителни части се снабдяват обилно с хранителни вещества, а след това притокът на хранителни вещества продължава известно време, без да се използуват. Поради това хранителните вещества се натрупват и се отделят от нектарниците под форма на нектар.

Напоследък се утвър­ди схващането, че секретирането на нектара е селективно, а водата и захарите са основните отделящи се вещества. Това води към намаляване на осмотичното налягане в проводящата система на растенията. Въз основа на това нектароотделянето се разглежда като регулатор на захарното съдържание, респ. на осмотичното налягане. То е комплексен активен процес, при кой­то участвуват някои ензимни системи. Естествено много важна за растенията е и функцията на нектароотделянето да привли­ча опрашващите насекоми.

Количеството на отделения нектар и захарната му концен­трация се влияят от два вида фактори — вътрешни, свързани с растенията, и външни. Към вътрешните фактори спадат голе­мината, възрастта и фазата на развитие на цвета, големината на повърхността на нектарника, положението на цвета върху ра­стението, растителният вид, сортът и др. Установено е, че цве­тът отделя различно количество нектар в зависимост от фазата на развитието му. Когато може да се опрашва, цветът отделя най-много нектар.

След опрашването нектароотделянето нама­лява или спира. В началото и в средата на цъфтежния период растенията отделят повече нектар, отколкото в края. Цветове­те, които са разположени по-високо към върха на растението, отделят по-малко нектар, но захарното му съдържание е по- високо. Различия в нектароотделянето има и при мъжките и женските форми на растенията. Сортът на растенията също влияе върху нектароотделянето. Това е установено при репи­цата, слънчогледа, овощните видове и др.

Външните фактори, които влияят върху нектароотделянето, са температурата и влажността на въздуха, почвените условия, Еятърът, слънчевото греене, агротехниката, сезонът, дължината на деня и др. Ако въздушната влажност е висока, количество­то на нектара е по-голямо, но захарната му концентрация е ниска. При сухо време нектарът е по-малко, но съдържанието на захари е високо. Тези зависимости са свързани с хигроскопичността на захарите, които поемат вода от въздуха. За повечето растения най-подходяща влажност на въздуха за от­делянето на нектар е 60—80%.

Температурата има най-голямо значение за отделянето на нектар. Под определена температура, различна за отделните растения, не се отделя нектар. Оптималният температурен ин­тервал е от 10 до 30° С, като извън тези граници нектароотде­лянето намалява или спира.

Видът и съдържанието на вода в почвата, използуването на торове и съвременната агротехника оказват голямо влияние върху количеството и захарното съдържание в нектара. По-доб­рите почвени условия за развитието на растенията допринасят и за увеличаване на нектароотделянето. Наторяването се от­разява както върху секрецията на отделните цветове, така и върху броя на цветовете на едно растение и на единица площ. Всеобщо е мнението, че прекомерното внасяне на азот в почва­та намалява нектароотделянето, калият стимулира секреция­та, а ролята на калция и на магнезия е различна в зависимост от растението.

Вятърът винаги предизвиква намаляване или спиране на отделянето на нектар. Нектароотделянето при повечето растения се характеризира и с определена денонощна ритмичност. Обикновено нектарът, който се отделя през нощта, съдържа повече вода. През различните часове на деня количеството на нектара и на захарите също се изменя, като максимумите обик­новено са преди обяд и по-рядко след обяд.

Естествено оптимално нектароотделяне се наблюдава при благоприятно съчетание на повечето от посочените фактори.

Нектарът е воден разтвор от захари и обикновено съдържа смес от захароза, глюкоза и фруктоза в различни съотноше­ния в зависимост преди всичко от вида на растението, но и от климатичните, почвените и други условия, като общото коли­чество захари варира от 3 до 80%. Нектарът на повечето ра­стения от сем. Brassicaceae (Кръстоцветни), Caryophyllaceae (Карамфилови), Scrophulariaceae (Живеничеви), Borragniceae (Грапаволистни) и Geraniaceae (Здравецови) съдържа главно фруктоза и глюкоза и малко или никак захароза. Нектар, бо­гат със захароза, отделят много растения от сем. Fabaceae — Бобови (акация, еспарзета, детелина), сем. Lamiaceae — Усто­цветни (сМлвия, лавандула), Salicaceae — Върбови и др.