Нискомолекулни фракции

Мелитин. Пептид, състоящ се от 26 аминокиселини с относителна молекул­на маса 2840. В разтвор молекулите му се групират по четири с обща молекулна маса 12 000. Той е основен компонент на отровата (50 – 55 % от сухото й вещество). Притежава интересни биохимични и фармаколо­гични свойства. Намалява повърхностното напрежение на разтворите, в резултат на което е в състояние да наруши целостта на кръвните и други­те клетки, което от своя страна води до намаляване снабдяването на тъ­каните с кислород и до освобождаване на продукти, предизвикващи въз­палителна реакция (на мястото на инжектирането се получава оток и зачервяване). Влияе на кръвосъсирването, като потиска активността на тромболластина, от една страна, и денатурира фибриногена, от друга.

Мелитинът стимулира активността на хипофизонадбъбречната систе­ма. 3 часа след инжектирането му нивото на кортизола се повишава значи­телно. Във връзка с това е и интересният феномен на потискане на имун­ния отговор, дължащ се на мелитина. Имуносупресивното действие на кортикостероидите е известен експериментален и клиничен факт. Потискане­то на имунните реакции в организма играе огромна роля при лечението на различни хронични възпалителни заболявания, в т.ч. и ревматичните. Според Cook и Jasin хроничните ставни процеси са свързани с хроничен локален имунен отговор, причинен от продължителна биосинтеза на спе­цифични антитела срещу локално задържан антиген, който може да произ­лиза не само от чужди за организма вещества, но и от продуктите на въз­палителната реакция. Ревматичният процес предизвиква „автоагресия“ в болния организъм, водейки до промени както в общата, така и в локал­ната му реактивност. Във връзка с това се препоръчва препаратите от пчел­на отрова да се инжектират в областта на ангажираните стави. Малките дози мелитин увеличават образуването на цикличния аденозинмонофосфат в черния дроб и стимулират жлезите с вътрешна секре­ция, при което се потиска възпалителната реакция. Ниските концентрации на мелитина в организма имат защитен ефект по отношение на белтъците на кръвната плазма (албумини, гама-глобулини) и субклетъчните части­ци— лизозомите. Увеличената стабилност на лизозомите води също до по­тискане на възпалителните реакции в организма.

Мелитинът има антибактериално действие особено към Грам-поло­жителните бактерии.

През 1966 г. двама американски учени (Shipman и Cole) установиха лъчезащитно действие на мелитина, по-късно потвърдено и от съветски и японски автори [133]. Според Орлов и Habermann той е в състояние да блокира предаването на нервния импулс във вегетативните ганглии.

Апамин. Действа възбуждащо върху нервната тъкан. В сухата отрова се съдържа в 2 — 3 %. Състои се от 18 аминокиселини и има отно­сителна молекулна маса 2036. Структурата му е открита едновременно през 1967 г. от две изследователски групи, едната, работеща в Гийсен,ФРГ  и ръководена от Habermann, а другата — в Лондон, ръководена от R. Schipolini. През 1975 г. френски автори успяват да го синтезират. Изкуственият апамин проявява свойствата на природния. Установено е, че малките размери на молекулата на апамина позво­ляват тя да премине от кръвта в мозъка, преодолявайки кръвно мозъчната бариера, където в съвършено нищожни количества апаминът е в съ­стояние да предизвика възбудни явления. Счита се, че този ефект се дължи на селективното потискане на преминаването на калия през мембраните на нервните клетки. По този начин апаминът е в състояние да потиска про­цесите на задържане в централната нервна система, като освободените от задържащото влияние възбудни процеси се проявяват в поведението на животното като обща възбудимост и повишена двигателна активност. От друга страна е установено, че и биогенните амини (норадреналин, допамин и серотонин) също играят роля в биохимичния механизъм на възбудния ефект на апамина върху централната нервна система.

Шкендеров изследва влиянието на апамина върху хипо­физо-надбъбречната система и установява, че апаминът от всички компо­ненти на пчелната отрова я активизира най-силно. При венозното му ин­жектиране у опитни животни количеството на кортизола и адреналина в кръвта им бързо се повишава. Около 1 час след инжектирането нивото на кортизола е било девет пъти, а на адреналина — осем пъти по-високо от изходното. Шкендеров освен това установява, че апаминът потиска въз­палителната реакция, предизвикана от физични фактори и проявяваща се чрез денатурацията на серумните белтъци. Във връзка с това може да се отбележи, че голяма част от нестероидните противовъзпалителни сред­ства също така защитават серумните белтъци от денатурация, но тяхното действие се проявява при около 1000 пъти по-голяма моларна концен­трация от тази на апамина и мелитина.

Шкендеров проследява действието на апамина върху имун­ния отговор и установява, че той подобно на мелитина намалява значител­но броя на клетките, произвеждащи антитела. У животните с отстранени по оперативен път надбъбречни жлези авторът не е наблюдавал намаление на имунокомпетентните клетки. Това показва, че ефектът на потискане на имунния отговор от апамина е в резултат на отделянето на повече над­бъбречни хормони.

МСДпептид (пептид 401). Той е изграден от 22 аминокиселини с относителна молекулна маса 2588. Той предизвиква дегранулация на мастоцитите, като при този процес се освобождават включените в тях хистамин, серотонин, хепарин и други протеолитични ензими. По такъв начин, дегранулирайки мастоцитите, апаминът е в състояние да освободи биоло­гично активни вещества в самия организъм. Той спада към т.нар. специ­фични хистаминлибератори, чието либериращо действие се осъществява чрез задействане на специална каталитична система в мастоцитите.

МСДпептидът има антивъзпалителна активност. Billingham и др. установяват, че голямата му молекулна маса обуславя около 1000 пъти по-висока активност от тази на хидрокортизона при експери­ментален модел на възпалителен процес. Сравнен с някои противоревма­тични средства, МСД-пептидът има по-ясно изразени противовъзпалителни свойства — действа стабилизиращо върху ендотелите на кръвоносните съдове, които стават нечувствителни спрямо факторите на възпалението.

Адолапин.  Полипептид с молекулна маса 11 500, изграден от 103 аминокиселини. За първи път адолапинът е бил отделен от отровата чрез гелфилтрация през 1969 г. от Reiz и Habermann. По-късно е бил химично и фармакологично изследван от Шкендеров.  Той установява, че адолапинът притежава изразено противоболково действие — свойство, непознато за другите компоненти на отровата. Противоболковата актив­ност на пептида се дължи на свойството му да потиска биосинтезата и фармакологичната активност на Е-простагландините, които намаляват болковия праг. Шкендеров е получил и данни, които показват, че освен по този, механизъм адолапинът повлиява директно възприемането на болката от страна на главния мозък.

Адолапинът потиска активността на ензимите циклооксигеназа и липооксигеназа, които обуславят синтезата на простагландините и левкотриените, стоящи в основата на възпалителния процес. Според Шкендеров при равни моларни количества адолапинът е около 70 пъти по-активен инхибитор на мозъчната циклооксигеназа от известния и широко използуван в лечебната практика противоревматичен препарат индометацин.

Адолапинът потиска агрегацията на еритроцитите — свойство, присъ­що на ефективните противовъзпалителни средства. Всички тези качества очертават адолапинът като перспективно лекарствено средство особено при ревматичните процеси.

Протеазни инхибитори. Проучени са два пептида, които потискат ак­тивността както на трипсина, така и на други протеази. Уточнена е тяхна­та химична и фармакологична характеристика. Протеазните инхибитори са термоустойчиви при ниско рН. Не се влияят в своята активност от разре­дени киселини и 95° алкохол. Притежават широк инхибиторен спектър. Те са бързодействащи — трипсининхибиторният комплекс се образува  за по-малко от половин секунда. Имат ярко изразен противовъзпалителен ефект, който се дължи най-вероятно на потискането на протеолитични фер­менти, участващи в развитието на възпалителния процес. За противовъзпалителната им активност също така допринася свойството им да потискат придвижването на някои левкоцити, както и да увеличават протеазноинхибиторната активност на серума и да намаляват протеолитичната му активност. Те не са токсични и се характеризират със слаба анафилактогенност (реакция на свръхчувствителност, която се проявява с бързо осво­бождаване на хистамин при повторно внасяне на същия чужд белтък), т.е. предизвикват слабо образуване на антитела, които от своя страна са причина за възникване на алергични реакции.