Тази публикация е част от Списание "Пчеларство" от август, 1974 г.



Ред и обич в душата

Янко Петров от Хасково, или бай Янко, е пчелар по призвание. В превратностите на живота му, а те не са малко, тая „вродена страст“ го следва винаги и навсякъде. Защото пчелата е от ония насекоми, които не вземат, а само дават на човека. Със своя ред и инстинктивен усет тя докосва душата и я прави благородна. Може би и затова бай Янко винаги я защищава. — „Убихте насекомите, бе! — обвинява растителнозащитниците. — Природата убихте, няма кой да опрашва растенията вече.“

Ядосва се, настоява, убеждава, разяснява. — „Всички ще разберат ползата от пчелата, ама ще бъде късно.“
„Искат по пет дни да са затворени пчелите. Не може. Да ги затворя аз тях — ядосва се. — А е проста работа. Само ред да има. Където има пчели, нека пръскат със самолети само сутрин рано. Дребни работа, ама и тя акъл иска. Ред и обич в душата.“



​Ред и обич в душата! Това е една философия, която бай Янко е изтръгнал от живота. Защото човек всичко може да бъде, ама няма ли я тая обич в душата, пет пари не струва. Сърцето трябва да знае и да се радва, и да страда и за мъничките неща, които като се нанижат едно след друго, правят годините честити и полезни. Знам един човек, който цял живот не беше удрял никого. Наложи му се веднъж и после плака като дете и все си повтаряше „Как може така да се бият хората?" И хълцаше, нещо все го давеше в гърлото. А хората се бият, шамари не плющят, ама се бият. Едни защищават стола си, други службата, отварят какви ли не врати и успяват. И като погледнеш от много дърпане конецът се скъсал и човек останал сам и няма накъде да тръгне. — „Та, ей на, хората се бият — може да рече бай Янко, — а природата гине " Защото от борбата между хората, като че ли най-много страда природата с всички нейни храсти, бодли и цветя, дървета и животинки.

Белите коси на бай Янко не са току-тъй само от среброто на годините. Живият и остър поглед и сега убеждава, че всичко е правил със страст, горял е и е изгарял. Защото, пак ще добави: „Без огън тя не става.“
Не се е радвал бай Янко на детинството си, защото не помни баща си. Загинал човекът на фронта, когато синът му бил на две години. Ето още една измислица на хората, която не създава, а руши. Носи след себе си безкрайни страдания — и най-вече на децата.

Майката от сутрин до вечер е в тютюневата фабрика и едва изкарва за прехраната. А децата искат не само да ядат. Бай Янко си спомня с мъка тези години на мизерия и нищета и с една малка особена радост, че са го научили на много житейски истини. Една от тях е борбата. И той се влива в нея — от кръжоците в хасковската гимназия до младежкото революционно движение. . .
Моята отколешна любов са пчелите — казва той. — Не мога без тях. Вече повече от тридесет години. . .

Каквото и да е работил — секретар на партията или пък председател на ревизионната комисия на градския комитет — отмора и естетическа наслада е търсил в грижите си за пчелите.
—    От ранна пролет до късна есен аз съм при тях — разказва бай Янко и отново започва да се сърди, че има хора, които с безотговорните си действия рушат природната среда.
—    А документи има. Хубави наредби, но няма кой да ги изпълнява. После нямало кеклици, нямало зайци. Няма да има, като ги изтровиха.
Бай Янко отново минава в оная крайност, когато човек с всичко е готов да защити смисъла на своя труд.
—    Лани — казва — при нас имаше съветски летци. — С тях беше много приятно да се работи. Предупреждаваха пчеларите кога, с какво и къде ще пръскат. Обикновено това ставаше в ранните часове. .. И какво — и полските култури бяха напръскани, и пчелите бяха опазени. Значи може. Ама трябва дисциплина — човешка, отговорна дисциплина.

И заключава:
—    Ама като че ли трябва да се сложи край на убеждаването. Да се бръкне в джоба, и то по-дълбоко... Може пък да помогне. ..

Миналата година сума ти народ се извървя да види изложбата на Пчеларското дружество в Хасково. Това бяха експонати на бай Янко. Той беше видял тези неща на изложбата на Международния конгрес по пчеларство в Москва и сега искаше да ги покаже на своите другари, на обществеността в града. Хората минаваха, възхищаваха се и се чудеха: „Нима могат и това да правят пчелите?" — „Могат — ще рече бай Янко. — Те всичко могат. Отдава им се художественото творчество.

Срещал съм много хора, влюбени в красотата. А има ли човек, който да не се стреми към нея! Всеки по своему я приема, по своему я цени. Но като че ли по-малко са хората, които създават красота, за да радва другите, и това да е най- голямата им награда. Защото, казват, красотата се превръщала в стока и се продавала, и се измервала със звъна на монетите. За бай Янко тези неща са чужди.

От дълги години Янко Петров е председател на Пчеларското дружество в Хасково. Участвувал е в национални конференции, присъствувал е на Международните конгреси по пчеларство в Москва и в Букурещ.
—Там видях много интересни неща — казва той. — Чудя се защо у нас не ги прилагаме. Защо не се поучим. Нужна е според мен по-голяма информация за работата на пчеларите в Съветския съюз и в социалистическите страни.

Обещах му да направя неговите предложения достояние на обществеността чрез списанието. . . Разделихме се. В мен остана голямата топлина на човека и пчеларя бай Янко. Един човек, чийто живот е минал в борба с фашизма и в
строителство на новия социалистически живот.
— Ред и обич в душата е нужна — рече ми сякаш за довиждане.
Благодарих му за тази житейска философия.

Райчо Радулов