Тази публикация е част от Списание "Пчеларство" от септември, 1974 г.



Когато се раждаше свободата

Тежи ти всичко, даже въздухът те притиска, а мъката трябва да заключиш в сърцето, да я скриеш в стаята, та никой да не види и разбере, никой да не усети, че нещо не е в ред, да не подшушне и предаде.

Шарката на Аксиния мина, само че цялата й уста се разрани. Лекарства няма, пари за доктор няма, мляко за детето няма, дори хляб не можехме да й дадем колкото иска.
Понякога, когато болката я притискаше, започваше да плаче.

Взимах я на ръце и започвах да я нося из стаята, а тя сочи с пръстче устатата си:
—    Боли... боли . ..
Дойде Гергьовден. Денят слънчев и топъл, изпълнен с аромата на печени агнета. И отново писна Аксиния:
—    Бабо, боли . . .
Прегърна я мама, започна да й разправя една от тия приказки, които надвиваха дори глада, после изведнъж ми я подаде.
—    Мед трябва. По-добро лекарство за рани от мед няма!
Излезна на двора и, след миг чух гласа й.
—    Тончо бе, откъде може да се намери една лъжеца мед за детето. Цялата му уста е разранена.
—    У Евстакови иди. Добър човек е ще даде. Имат пчели и вади колкото да се облажат децата.
Да идеш да искаш нещо от непознат човек, като не можеш да заплатиш! Едва ли има по-трудно от това. Марианти, която се беше свила до печката, скочи.
—    Како, аз ще ида!
Върна се след малко.
—    Дадоха ли?
В гласа на мама се четеше и недоверие, и страх от отговора „не“.
—    Отиваха на оброчището. Казаха, че като се върнат, ще ми дадат.
В селото нямаше черва и всички по Гергьовден излизаха на оброчището.
—    Те ако са искали да дадат. . какво им пречеше да се върнат ... Не е много работа да се гребне една лъжица мед . . .
—    Нищо, како. Нали не ми отказаха. Аз пак ще ида. Пет пъти ще ходя, докато ми дадат ...
Беше превалило обед, когато Марианти отново се облече.
—    Вече са се върнали. Отивам.
Не й отговорих нищо. Може би пак отиваше напразно. Кой ли бе този Евстатко, който имаше пчели? И защо ще раздава даром меда си, когато може да вземе луди пари за него.
—    Иди, иди — обади се мама. — И празна назад да не се връщаш.
След малко някой потропа глухо на вратата. Отворих. Беше Марианти. Двете й ръце бяха заети, затова чукаше с лакът.
Носеше пълна паница с мед, един голям пресен хляб, а върху него цяла агнешка плешка.
Отворих широко очи. Не можех да разбера откъде е дошло това богатство. А Марианти, като затваряше с гръб вратата, радостно разказваше:
—    Тъкмо стигам до тяхната порта и оттам излиза бай Евстатко.
Носи хляба, месото и меда. Тръгнал към нас. Даде ми го и аз право в къщи.

*******

Из книгата „Мургаш“ от Добри и Елена Джурови



Веднъж седях в двора и четях. Премина един комшия, когото и друг път бях виждала.
—    Добър ден, госпожа. Какво четете?
—    Записките на Захари Стоянов.
—    Такива книги трябва сега да се четат. Трябва да се чете за Ботев и Левски, за въстанията и героизма на хората . . .
Оставих книгата на коленете си. А човекът приветливо се усмихна.
—    Как е в София?
—    Тежко. Бомби, разрушения, глад. Човек от хубаво не бяга.
—    Да, тежко стана за широките народни маси...
Отново ми се усмихна, поздрави и отмина. Марианти, която по това време още не бе се върнала в София, тихичко прошепна:
—    Како, този е бай Евстатко. Същият, който даде меда.
Бай Евстатко и Аксиния станаха приятели. Тогава не знаех, че този човек с широко, открито лице е ятак, но сърцето му беше сърце на добър човек, който винаги е готов да помогне на изпадналия в беда.

Веднъж в седмицата жена му печеше хляб във фурната. И винаги за Аксиния имаше по една питка, в средата на която бе боднато яйце, станало кафяво от огъня. Заедно с питката Аксиния получаваше и бучка сирене, която стигаше за попарите и до другата фурна хляб. Срещнеше ли ме бай Евстатко, поздравяваше ме сърдечно и в погледа му имаше нещо изпитателно.

********


Говорителят започна да чете с бавен глас декларацията:
„. .. Вчера правителството на Съветския съюз обяви, че се намира в положени на война с България. . “

Когато гласът в слушалката заглъхна, скочих и в миг се намерих на двора. Към мене бяха отправени няколко чифта питащи очи.
-    Съветският съюз е обявил война на България.
Срещу нашата къща имаше кръчма, която по това време бе винаги пълна с мъже. Думите ми достигнаха до тях  и те наскачаха.
- Какво? Какво?
Съветският съюз е обявил война на България!
Никога, никому не бях съобщавала по-радостна новина.
Този ден едвам успях да довърша прането. Привечер у нас се отби бай Евстатко.
—     Лена иди да чуеш новините, пък елате после с баба Тинка и Аксиния на вечеря у нас.
Говорителят не съобщи нищо ново. Когато отидох у бай Евстаткови, цялото му  голямо семейство, мама и Аксиния бяха насядали около кръглата софра. На миндера до бай Евстатко имаше празно място — за мене.
- Седни тука!
Тази вечер приказвахме дълго. Когато си тръгнахме, взех заспалата Аксиния на ръце, а бай Евстатко излезна да ни изпрати. На прага спря и се усмихна.
- Още толкова остана — показа връхчето на малкият си пръст. — И ти тогава ще ми кажеш коя си, и аз ще ти кажа кои съм. Но сега и двамата се пазим . . .


Но кой е бай Евстатко?

Евстати Кръстев от с. Бабица, Пернишки окръг, е комунист от 1918 година. През периода 1940— 1944 г. той осигурява квартира и храна на партизани от Трънския отряд. От 20 години е партиен секретар в селото.