Под влияние на прополиса, инжектиран едновременно с антигенния материал, се узеличила 6—8 пъти продукцията на антисалмонелнн аглутинини, 2—3 пъти на антитоксичните противотела в антитетаничния серум и 5—8 пъти на антивирусните противотела срещу болестта на Ауески — смъртоносна болест по свинете. Според Кивалкина (1976) прополи­сът не само не отстъпва като адювант (стимулатор на имуногенезата) на „пълния адювант на Фроинд“, но по някои каче­ства го превъзхожда. Това свойство очертава перспективи за използуването му при производството на имунни препарати за профилактика и лекуване на хора и животни. Достъпността на прополиса и засилената напоследък тен­денция към нерегламентираното му използуване като лекар­ствено средство поставят остро проблема за неговите нежела­телни странични действия. Общоприето е, че тон не е токсичен. Действително токсичните му дози при остър опит едва се дости­гат или не могат да се установят. Според Прокопович (1957) 50% смъртна доза на алкохолен екстракт от прополис при ве­нозно приложение на мишки е 0,75 g/kg. Каримова и сътр. (1964) не са успели да достигнат токсичната доза на воден из­влек при венозно и перитонеално приложение на бели мишки и морски свинчета. Максимално поносимата доза на спиртния извлек при венозно приложение бил извлекът от 1 g прополис на 1 kg маса, а при перитонеално — 5—6 g/kg. Токсичната доза при еднократно въвеждане през устата не била достигната — животните оставали живи и след 50 ml/kg 1:2 воден екстракт и 20% спиртен екстракт. Субхроничното (в продължение на 30 дни) венозно въвеждане на 0,5 ml/kg алкохолен екстракт в зайци не причинило изменения в общото състояние на животни­те и не нарушило увеличаването на масата им. При хистологичното изследване на паренхимните органи и при анализа на кръвта не се установили патологични отклонения. В резултат на 28-дневно хранене на млади плъхчета с 2 и 10 g/kg пропо­лис (10% от храната им) било отчетено благоприятно, дори стимулиращо влияние върху организма Palos) и Popesku, 19.8). Определяно е увеличаването на масата на органите и на тя­лото, и съотношението между тях, съдържанието на белтъци, липиди и холестерол в сухото вещество на черния дроб. Хистологично е установено, че бъбреците не са засегнати. Изследвания за хроничното въздействие (в продължение на 4—5 месеца) на прополиса върху организма все още няма са необходими и във връзка с разпространеното самолекуване с продължително приемане на прополис през устата, при което в организма постъпват и непроучените неразтворими във вода и алкохол негови съставки. Напоследък зачестяват съобщенията за алергични реакции, причинени от прополис. Изследвания и опити в тази насока не са извършени, обаче има обобщаващи данни от клинични на­блюдения и от анкети между пчелари. Според Bunney (1968) от средно 2000 пчелари един е свръхчувствителен към прополи­са и заболяването обикновено се изразява като алергичен дерматит. Предполага се, че алергените на прополиса произхождат гласно от смолистите вещества на тополата (Rothenborg, 1967). Большакова (1976) лекувала с прополис повече от 1500 бол­ни от кожни заболявания. Някои болни (0,3%) имали първич­на непоносимост към прополиса, която се проявявала в позиви за повръщане и в прилошаване при усещане на миризмата му. У сензибилизираниге от лечението болни се срещали кожни реакции, локализирани предимно на мястото на контакта. Най- често те били наблюдавани у боледуващите от дълбоки трихофитни (12% от 150 лекувани). Половината от тях след лекува­нето били нечувствителни към прополиса, което говори за въз­можността той да е усилвал съществуваща алергична реакция към дерматомикозите. Сравнително чести (2—3% от стотици лекувани) били случаите на алергични реакции всред болните от кожна туберкулоза, трофични язви и пиодермит, докато са­мо у единици (0,8%) от болните от псориазис, алопеция и хиперкератози се развила свръхчувствителност. Алергични реакции към прополиса са наблюдавани и у бол­ни, лекувани с препарата инхалационно или през устата. Те преминавали бързо след прекъсване на лечението.